Обичам края на събиранията ни когато музиката едва се чува,натъпкали сме стомасите и стоим около масата,обсъждайки някакви екзистенциални теми.Даже не мога да опиша чувството..но всеки път благодаря на Бог,че познавам тези хора и че са мои приятели.

Събрахме се да отпразнуваме имения ден на Ивка.Към 10 половината си тръгнаха,а ние някак си подхвахме темата за конкурсите за красота,нагласени ли са и как се става Мис в България.Все пак си имахме и Мис-ка сред нас.Докато едни обясняваха как трябва да имаш доверие на хората,да си по-оптимистичен,а друг опонираше,че ако не си пазиш гърба постоянно ще те мачкат,осъзнах,че все по-малко вярвам в хората.Чак тази вечер го осъзнах и ми стана толкова тъжно.. Вярата ми буквално се е превърнала в страх.Страх ме е от хората,страх ме е на какво са способни,как са готови да минат през чувствата ти с кални обувки без да им мигне окото.Страх ме е,че не съм достатъчно силна да отцелея.

Преди вярвах,че светът е розов.Че няма да ме съдят по външния вид,че хората са мили с непознати и че са готови да помогнат на човек в беда.Май част от мен все още го вярва - с пламенна вяра и истинско желание да е така.Тогава един приятел каза 'Всички мачкат,ако тръгнеш с толкова наивна представа за света..еми,и ти ще бъдеш смачкана.'

Изтръпнах като го каза.Знам мнението му по тези въпроси и.. съм напълно съгласна с него всъщност.Мразя се,че съм толкова негативна.Той смята,че просто сме стъпили на земята и това е реалността.

Някъде по пътя загубих момичето,което вярва с чудесата,приказките и щастливия край въпреки всичко. и се превърнах в момичето,което знае,че трябва да се бори със зъби и нокти,за да живее живота,който иска.Момиче,което надявам се никога няма така безкруполно да разчиства пъта си,газейки хора.

Знам,че хората са жестоки.Осъзнавам го и това е тъжното.

Наистина е тъжно колко много съм изгубила вярата си.